Мнозина умират твърде късно, а някои умират твърде рано. Все още звучи странно учението: "Умри тъкмо навреме". (есе)

Мнозина умират твърде късно, а някои умират твърде рано. Все още звучи странно учението: "Умри тъкмо навреме".

                                                        Фридрих Ницше

Смъртта не е ли най-непредвидимото нещо на света? Знаем че по необходимост тя ще настъпи някога, но не можем да кажем точно кога. Не звучи ли твърде претенциозно твърдението: „Умри тъкмо навреме”? Можем ли да разбираме смъртта не само като физично явление, а и като процес на човешко преобразувание?

Човешкият живот е нещо безспорно ценно, но когато той е лишен от цел и смисъл надали е нужно да се живее. За да разберем казаното от Ницше задължително трябва да го изтълкуваме в контекста  на неговото учение за свръхчовека(ubermench). За Ницше съществуват два типа хора, единият тип са тези притежаващи робски морал. Те са тълпата, лишните и слабите, техният живот не притежава някаква стойност. Следващи конвенционалните норми никога не са усетили страстта към живота. Те не са живели истински, защото не са усетили творчески дух, не са творили съдбата си. Поради тази липса на живот(не говорим за биологически аспект) и безценност са поставени в положение на  безперспективност. Живеят и в същото време не живеят. Отлагайки всичко те се намират в едно постоянно „ще” а не „съм”. Ако животът е настоящето, защото миналото е завършено, а бъдещето възможна перспектива, то у тях няма частица живот. Незнаейки кога и как  да живеят не могат да се оттеглят от живота навреме. В единият случай поради прекалената си слабост губят състезанието с живота и той им се струва бреме. Неиздържайки на динамизма му, на неговата необуздана стихия пропадат в бездната на небитието.

 Според Ницше неговата епоха е изпълнена с този тип хора, а олицетворението на техният упадъчен морал е Християнството. Това е така защото в него открива падението на човешкия дух и изчезването му поради липса на воля за живот. 

За да се предаде стойност на живота трябва да знаем неговата противоположност, тоест смъртта. И когато Ницше говори за „умиране” той цели именно това. Защото в „Залезът на кумирите” критикува Сократ за отричането на жизнените принципи.   

Въпреки това според него съществува и втори тип хора, тези с аристократичният морал. В тях жизненото и творческо начало са водещи. Те са създатели на ценности и създатели на съдбата си. Осъществили живота си, открили новите ценности  разрушили старите „скрижали” въздигат живота. За разлика от декадентите нито отричат живота, нито са се вкопчили в него поради малодушие. Тъй като са били в живота и той е бил в тях успяват да осъществят себе си. След като са утвърдили волята си, истините си те се оттеглят от живота или от делото което са предприели, за да залязат с величие. Колко велики хора ако поради глупост и малодушие оставаха при едно и също дело биха били наричани „велики”? Не е ли смърт да знаеш кога да се промениш, да преминеш от едно състояние в друго, да се разделиш със стария си живот и вярвания? Смъртта е граница както в буквалния така и в преносния смисъл. Чрез нея си проличава посредствеността или величието на дадена натура. Големият ум знае кога да прекрати своето дело или своят живот, докато при посредственият няма да му достигнат сили да издържи на тежестта на житейския избор.

Във философията на Ницше противоположността между живота и смъртта е средството чрез което се разкрива стойността на човешкото битие. Смъртта е статичното, болното и неподвластното на промяната което е подчинило на себе си слабите духом. Животът от своя страна е свободата и възможността за творчество и израз на свободната човешка воля, но също и борба за власт, поради която може и да пропаднеш в бездната. Неговото разбиране за „живот” и „смърт” не е основано толкова на физическото състояние на нещата, а главно на тяхната вътрешна природа. Тази борба на противоположности  бива представена като разграничаването на Аполоновото и Дионисиево начало. Аполоновото начало е носител на смъртта, тъй като то умъртвява действителността и я оплита в мрежите на абстракцията. Дионисиевото начало от своя страна е интуитивното, буреносното, разкъсващо булото на илюзиите, представящо трагизма като основа на живота. Чрез тези положение Ницше вещае краят на логичната християнска култура, която трябва да погине. Чрез смъртта в подходящия момент Ницше преди всичко се опитва да ни покаже необходимия начин на съществуване за човека. Да се самоусъвършенства, да бъде готов и да знае че той е едно вечно превращение което трябва да може да умре за да се роди отново.